Докато малоумно се бием около Истанбулската конвенция, един човек беше умъртвен от деца, а едни други болни деца – системно тормозени от възпитателите си.

Насилието толкова стабилно и естествено е заело позиции в родината, че се е превърнало в нормална реакция – като смеха, като плача или страха.

Свикнахме да ни излизат с бухалки, щанги или крикове от съседните автомобили, за да ни бият, че се бавим на зелен светофар.

Учим децата си да оцеляват в такива ситуации, като мълчаливо навеждат глави и се примиряват – знаем, че няма кой и какво да ги защити.

Слушаме как съседът крещи на жена си, че ще я убие и усилваме звука на телевизора, за да не чуваме писъците й изпод юмруците му. “Техни си работи – казваме – няма да се месим, че знае ли човек – може и ние да го отнесем.” А на следващия, когато ги засичаме семейно в асансьора, броим синините по лицето й изпод големите слънчеви очила и се чудим как такъв мил на вид и възпитан човек може да е домашен звяр.  Когато влизаме да раждаме децата си, имаме едно на ум, че някоя от акушерките може и да си изпусне нервите и да ги нашамари още новородени – да свикват, че това ги чака. Бием си лекарите, когато идват да ни лекуват, защото “и да не са го заслужили, все някога ще го заслужат”.

Пращаме децата си на училище и треперим дали някой съученик няма фатално да ги ръгне с нож, защото нещо у тях го е подразнило.

Молим се дъщерите ни да се влюбват в свестни мъже, които няма да ги пребиват. Надяваме се синовете ни да не се превърнат в насилници.

И стискаме палци просто да не ни пребиват и синовете, и дъщерите до смърт, ако са с различна сексуалност. Защото вече подкожно знаем, че така или иначе ще ги бият често – българското общество не прощава различието и не понася то да му се мярка пред очите, затова то наказва ефективно – с насилие, не само омраза.

Така бавно и полека, неусетно почти, отглеждаме новите българи – тези, за които нито един живот не е ценен, ако не е според техните лични правила. Българите, които не говорят, а бият. И убиват. 

Убийството на бездомника, извършено от две малолетни момчета преди няколко дни, потъна около новините за скандалите около Истанбулската конвенция. Дори не го регистрирахме подобаващо в социалните мрежи – някакви тийнейджъри претрепали един цирей на обществото,         какво толкова?! Всеки ден се случва, тук поне убитият не е дете или млада жена. Някъде се прокрадна и тънкото уточнение, че момчетата, извършили престъплението, са “от определен етнос”. Това съвсем тушира възмущението, защото всеки се досеща той ще да е този определен етнос – същия, от който са всичките проблеми в държавата на белите, чистокръвни и расови българи. Някъде съзрях и коментар “Чий живот е по-ценен – на две момчета на 14 и 13 години или на един клошар над петдесетте?!”…

Убийството на този мъж обаче е различно. То не е извършено ей така, по “детски”, без да си даваш сметка за последствията и без да знаеш, че краят може да е фатален. Това е дългосрочно, мислено, търсено убийство. Започнало в един ден, но продължило отново два дни след това. Децата, пребили веднъж човека, са се върнали пак – да си го бият отново, да си го довършат. Като чучело или боксова круша, които им принадлежат и са на разположение винаги, когато им е гневно. А то им е гревно винаги. Защото у нас принципно всички са гневни и на всички им идва да бият наред.

В т.нар защитено жилище, оказа се, болните деца също не са защитени. Този път над тях избиват злостта си онези, които трябва да се грижат за здравето и сигурността им. Женици на средна и над средна възраст, които сигурно са нечии любящи майки и баби. Които се грижат за някого у дома, съчувстват на героите от сериалите и плачат с тях над злочестата им съдба. Които вероятно ходят на църква, палят свещи за здраве и бог да прости и молят бог да види усилията и смирението им. Жени, които имат семейства и домове, в които се чувстват защитени. Кой знае всъщност – може и да са от онези една от четири жени, които в собствените си домове са най-малко защитени…  

Горещите спорове около ратифицирането на Истанбулската конвенция показват ясно нещо плашещо – насилието у нас е нова, осъзната нормалност. То не само е част от ежедневието ни, но вместо да се борим, ние се съобразяваме с него. Самият дързък отказ от приемането на документ, задължаващ да се създадат механизми за защита на най-уязвимите на насилие, е доказателство за това. И което е по-страшно – подкрепена от църковната анатема и огнения средновековен отпор на най-голямата лява партия, тази съпротива всъщност легитимира насилието. Защото дава повод на онези, които още тази вечер ще посегнат на жените и децата си, да си мислят, че не правят нищо лошо, няма кой да ги съди и няма кой да ги накаже.

И така тази вечер, в онзи дом, където един мъж ще набие една жена или едно дете, полека ще се възпитат следващата жертва и следващия насилник. Този, който утре ще пребива болни деца, защото най-после му се е отдала възможност да малтретира и той някого. Този, който ще убие бездомник, защото животът, тялото и правата на другия са по-малоценни от неговите собствени или му принадлежат. И този, който ще търпи да го унижават, изнасилват и бият, защото ще вярва, че така правят всички и си го е заслужил. Всички тези хора от недалечното бъдеще на България ще са убедени, че в този живот и на този свят просперира и печели физически най-силният.

Това, скъпи сънародници, е оскъдното мислене на пещерния човек.